НДСВ - стабилност и възход

Меглена Кунева, бивш европейски комисар за защита на потребителите

Шефът на Еврокомисията Жозе Барозу представи на 3 март план за увеличаване на работните места и развитието в ЕС, известен като “Стратегия 2020”. Той идва на мястото на досегашния 10-годишен план за развитие – Лисабонската стратегия, който според експерти се е провалил.

Всяка страна членка ще трябва да състави национален план за развитие, като се съобрази с общите положения в стратегията.

Миналата седмица Европейската комисия прие "Стратегия 2020", която ще бъде обсъждана на пролетния Европейски съвет. Мнозина се питат – поредната стратегия на ЕС ли е програма 2020, или е нещо качествено различно?

Последното десетилетие за Европа беше посветено на един исторически политически проект – разширяването, повторното обединение на континента. Следващото десетилетие ЕС трябва да посвети на икономиката. Защото освен историческа справедливост повторното обединение ни донесе условията и ни разреши да участваме в състезанието на глобалната писта. С пазар от 500 млн. души, с общ брутен вътрешен продукт, сравним само с най-големите в света, програма 2020 е шансът ни да отговорим на въпросите, поставени от предишната такава стратегия – Лисабонската.

Защо Европа не стана най-напредничавата икономика в света, базирана на знанието?

Може би някой би казал, че причината е в разширяването или в европейския социален модел, който е прекалено щедър. Съобразява ли се ЕС с реалностите и конкурентите си?

Защо все пак ние не сме там, където трябваше да бъдем, и кой е виновен? Дали не ни достига общност на целите в Европа и националният егоизъм е в повече, или обратното – от много общи правила не даваме възможност на "националните шампиони" да тичат по-бързо? Повече регулация и норми или оставяне на пазара да се саморегулира? Как и защо се спасяват отделни сектори? С какво се мери жизнеспособността им?

Въпросите надхвърлят документа, който Европейската комисия предложи и прие през изминалата седмица, но както е казано там, това е план за онова, което правим сега за следващите 10 години, а не какво трябва да правим в продължение на 10 години.

Някой ще попита: толкова ли е тежко положението и какво общо има с кризата. Ето данните – 4% спад на ръста на икономиката през 2009-а, индустриалното производство е намаляло с 20% за по- малко от 2 години, със 7 милиона са се увеличили безработните за 20 месеца. Средната безработица в Европа е 10%, а 21% от безработните са млади хора.

Кризата извади на повърхността фундаментални слабости. Населението в ЕС застарява. Върху социалната система тегне огромен дълг, като нивото му вече достига около 80%. Така 20-годишни усилия се заличиха за 2 г. Притиска ни глобалната конкуренция, особено откъм Китай и Индия.

Преди време в "Икономист" имаше един анекдот на тема какъв ще бъде светът след 50 години. Според него Китай ще бъде работилницата на света, Индия – лабораторията, а Европа – най-големият музей на открито. Страхувам се бъдещето да не дойде по- бързо, отколкото очакваме. Така че най-ценното според мен са чувството на спешност и честно признаване на несвършеното, което стратегията дава.

Къде е България? Когато водих преговорите, пледирайки особено в по-богатите страни, че трябва да влезем в ЕС през 2007 г., много често бях питана: "А вие какво ще донесете на Европа?" Аз отговарях: "Умове, красиви умове." И все още го вярвам. Само че къде са младите ни учени, как използваме огромния вече брой млади хора, получили образование в най-престижните университети в чужбина? Техният отговор е поразяващ: това, което учим и работим, изобщо не съществува в България!

Не става въпрос, че няма кой да им го плати – то просто го няма. Как например подкрепяме млад изобретател или иновация, призната в България? Получава ли тя европейска защита на създателя си? И то бързо и евтино? У нас това не става.

Но то е само пример. Основният проблем всъщност е структурата на икономиката ни, за която сме отговорни ние и никой друг няма да ни я промени. Следва да отбележа важността на фискалната дисциплина за страната през последните години. Но трябва да говорим и за ръста, продуктивността, ориентацията на производството.

България беше призната за функционираща пазарна икономика в края на 2002 г. Струваше страшно много реформи, които две правителства трябваше да проведат в рекордно кратък срок.

Днес икономиката е блокирала, защото държавата бави задълженията си вероятно по обективни причини. Но ако фирмите разчитат на държавните плащания, за да оцелеят, за каква пазарна икономика говорим? Дали на бизнеса е по-лесно да работи с държавата ? Едва ли. Или правителствата не искат да освободят бизнеса от зависимостта му? Това са въпроси, отговорите на които трябва да търсим сами.

Може ли стратегията да ни помогне? Не просто може, а трябва. Ние нямаме необходимия минимум консенсус и политически капацитет в този смисъл, за да си направим приоритетите. В европейската стратегия има заложени цифри, които са там след много изследвания на възможното и необходимото - например за процента завършили гимназия, за напусналите училище – т.е. за структурата на работната сила, за парите, вложени в проучвания, и т.н. Те са индикатор за нас, който можем да ползваме, без да влагаме пари за икономически изследвания. Искам да кажа ясно: влязохме в нова икономическа епоха.

Основният извод за нас? Стратегията е важна за разчитане в България. Със стария тип политика на приток на средства главно за инфраструктура е на път да се приключи. Новият бюджет на ЕС от 2014 г. ще е с друг ориентир – интелигентна икономика, зелени инвестиции, нискокарбоново производство. Затова трябва да сме наясно, че тежестта на изграждане на инфраструктурата днес – това, което по време на преговорите постигнахме като дял за нас, беше много добре. То трябваше да ни изравни или поне да ни приближи до средното ниво в европейските страни.

Но ЕС вече гледа към следващите задачи – тези, за които говорих по-горе. И става така, че докато в Европа говорят за широколентов интернет, ние говорим за дупките по пътищата; докато мислят за "интелигентна мрежа" на енергетиката, ние нямаме връзка със съседите - членове на ЕС, а темата за производството и енергоспестяването я ограничаваме до електрическите крушки.

Да започвам ли темата за образованието? Кой ще я прави тази икономика? Ние трябва да имаме национална кампания за технологична грамотност с ясна бизнес насоченост. Умът е възобновяем ресурс, но трябва да има "енергиен източник", към който да се включи.

Пак ли реформи? Да. Само че това се нарича прогрес, приемственост и последователност. Има техники на правене на политика, които трябва да усвоим.

Една от най-важните е мисленето отвъд мандата. Четири години са недостатъчни дори един випуск да завърши курса на гимназиално обучение. Ако започваме отначало реформата в образованието всеки мандат, очевидно няма да напреднем никога.

На мен ми липсват също разполагането във времето на задачите, нашите национални индикатори и гражданското наблюдение върху тях. България и другите нови страни членки имат рефлекса и дисциплината за реформи. Това е важен опит, научен трудно от живота, но постигнал целите си. 80% от младите в България одобряват и се възползват от членството на страната ни в ЕС, т.е. дали сме на децата си това, което искат и заслужават.

Повече или по-малко държава? Кой да се грижи това да се случи? Ще ви цитирам един от най-вдъхновяващите европейци, поне за мен – французина Жак Моне. През 1946 г., след Втората световна война той апелира за ангажираност на сънародниците си и прави едно остро и критично сравнение. Казва: "Великобритания винаги ще спечели тази война, защото за тях тя е свързана с бебетата и малките момчета. Във Франция ние смятаме, че тя засяга правителството."

Разговорът за Европа след 10 г. е и за България и това е наша работа. Има опасност, ако не разпознаем интереса си, след десет години разликата ни с напредналите страни да е станала по-голяма от днес. Те да са минали на другия бряг, в друга икономика, а ние да се чудим с какво да запълваме дупките в прекия и преносния смисъл.

Наистина става дума за нова епоха. Има един раздел на "Стратегия 2020", който е посветен на управлението, на въпроса "как". Защото и най-добрите идеи са толкова добри, колкото се прилагат, и е важен и пътят, а не само целта. Пътят учи. Казвам го и заради преговорите, които водихме, преди да станем държава членка. Не сме сами и сега, но много повече трябва да заложим на самостоятелността си.